Учебното пътуване до Скопие, Северна Македония- повече от просто гледки и история

Два дни, обогатени с духа на Холокоста, наситени с много на брой, различни и провокиращи ума и сетивата емоции. Така бих описала пътуването, което ние, студентите от Нов български университет, заедно с наши преподаватели, осъществихме през изминалия март месец.

Благодарение на партньорството ERUA x NBU, имахме възможността да се върнем назад във времето- Втората световна война, същевременно да видим, разберем и научим повече за безпощадността, която Нацистка Германия е упражнявала върху тогавашните евреи. Осъществен е истински геноцид над приблизително шест милиона евреи. Мемориалният център на Холокоста в Скопие, създаден в памет на жертвите, репрезентира какво всъщност се е случвало и докъде е стигала жестокостта. Това бе и първото място, което посетихме след пристигането ни в града. Успяхме да прозрем истината и да съпреживеем мъката от безмилостното събитие. Чрез визуализиране (снимки, научно-популярни филмчета, картини, макети) и разкази (както екскурзоводски, така и писмени в различните части на музея), се доближихме максимално до ужаса, който македонските евреи са изпитали.

Това е една от най-впечатляващите конструкции, които видяхме в музея. Съставена е от около 7200 игло-подобни пръчки- по една в памет на всеки загинал евреин в Северна Македония по време на Холокоста. 

За мен лично това е един от най-модернизираните, интерактивни и едновременно, изпълнени с история и култура музеи. Всеки, комуто предстои да пътува до Скопие, трябва да намери време за Мемориалния център на Холокоста!

На следващия ден от нашето учебно пътешествие посетихме Тютюневия монопол. Той се намира в близост до музея на Холокоста и е другото знаменито място за отдаване на почит към всичките 7 144 евреи от Битоля, които са били транспортирани в тютюневите складове с единствената цел след това да бъдат изпратени в газови лагери, откъдето така и не се връщат.

Пътепис Скопие 23.03-24.03.2025

Съвсем наскоро имах страхотната възможност да посетя Северна Македония за първи път, а по конкретно - столицата Скопие, като част от интердисциплинарния пътуващ семинар ,,Места на памет”. Сред най-забележителните места, които разгледахме, бяха Музеят на Холокоста, централната и старата част на града, както и Тютюневият монопол, където се е състояло едно от най-трагичните събития в историята на Северна Македония.

Скопие ни посрещна с дъждовно време, но това ни най-малко не попари жаждата ни за знание. Първото място, което посетихме, беше Музеят на Холокоста. Разположен в централната част на града, той е посветен не само на жертвите на нацисткия режим по време на Втората световна война в Македония, но и на целия житейски път на еврейския народ, от самото му зараждане. Музеят предоставя детайлна информация за тежките условия на живот, както и за депортацията и унищожението на еврейската общност в региона. Прекарах доста време в залите, разсъждавайки върху показаните експонати и документацията, която разкрива трагедията на тези хора. Цялата беседа бе изнесена от директора на Музея - Горан, който я представи истински ангажирано, интересно и мотивирано. Самата експозиция беше изключително иновативна, с разнообразен микс от видеа, филми, снимки, документи, артефакти и декор. Останах страшно впечатлена от цялото преживяване и съвременното музейно дело. Бих препоръчала посещението тук на всеки един човек, защото е наистина обогатяващо и вълнуващо.

След музея се отправихме към централната част на града за кратка разходка. Скопие е един динамичен град, в който съжителстват модерни сгради, заедно с тесни калдъръмени улички. Архитектурните паметници, статуите, красивият площад, както и приветливото отношение на хората ми направиха приятно впечатление. 

Вечерята ни в класическа македонска механа бе изпълнена със смях, веселба и много вкусна храна. Гостоприемните ни домакини се бяха погрижили не просто нищо да не ни липсва, а дори да ни дойде в повече! С този финал на вечерта, балканските страсти бяха потушени, и всички се запътихме към хотела, за да сложим край на един изключително дълъг, смислен и страхотен ден. 

На следващата сутрин посетихме Тютюневия монопол, който има особено значение в контекста на Втората световна война. Това е мястото, от което са започнали депортациите към концентрационните лагери на евреите от Македония. Местоположението на монопола и самата му история събудиха у нас тягостни емоции. Знаех, че тази, невзрачна на пръв поглед, сграда говори за една тъмна глава от историята, която не трябва в никакъв случай да бъде забравена. Това място е както символ на трагедията, така и на борбата за памет и правото на живот.

Това приключение в Скопие ми позволи не само да науча много за историята на Македония и региона, но и да осъзная важността на травматичната памет. Преживяванията ми в Музея на Холокоста, разходката из центъра на града и посещението на Тютюневия монопол несъмнено оставиха дълбок отпечатък в съзнанието ми. Всяко едно от тези места се явява важно напомняне за това, което е било, както и за това, което трябва да се пази с всичка сила от забрава.

На 23-24 март 2025г. група от студенти и преподаватели на Нов български университет посетиха съседна Северна Македония, по-конкретно тяхната столица - Скопие, по случай интернационален пътуващ семинар, за да станат свидетели на частица от мащабната история на света. 

Веднага след пристигането си групата се запъти към Мемориалният център на Холокоста на евреите от Северна Македония и бяха посрещнати от директора на музея, който им предостави лична обиколка. 

Със самото си влизане зрителят става свидетел на инсталация, съставена от снимки на загиналите вардарско-македонски евреи. Заедно със снимките са разпръснати и огледала, чрез които когато зрителя погледне в отражението си, да се почувства част от общността, която е била и да съпреживее това, което тези хора са преживели. Друга взимаща дъха инсталация са 7148-те нишки, които се спускат от тавана по дължина на музея, които символизират броят на самите загинали. 

Историята на евреите е представена като една спирала, която отвежда зрителя нагоре по пътека - от самото им начало в Библията, през ежедневния им живот, традициите и вярванията им. По пътя си той среща и болката, лъжите и несправедливостта, която евреите са били длъжни да изтърпят. В един момент зрителят достига върха и бавно започва да слиза към тъмнината на това, което го очаква, като гост на спомените и става свидетел на разказите на оцелелите. По пътя си стига до постановка на вагон, поставена с цел да накара пътешественика във времето да усети последните мигове на хората, натъпкани до пръсване без въздух, храна, вода, в продължение на дни, по пътя към лагерите на смъртта. И вече в края на тази спирала зрителят остава с отворени очи, проглеждайки за знанието, което е било пред него, и с пълно от мъка сърце за това, което е трябвало да преживеят тези хора, станали жертва на безумни идеологии. 

На следващият ден групата се насочи към последната си спирка, - тютюневата фабрика Imperial Tobacco, работеща и до днес. По времето на Втората световна война е служила като сборен център за евреите от Вардарска Македония преди тяхната депортация в нацистките лагери на смъртта. Групата имаше възможността да види стая, в която са живели евреите преди да бъдат отпратени с вагони към сигурната си смърт. Стаята все още е със същия под от тогава и групата премина по пътя на хиляди крака, усещайки миналото, пропито в дървесината. С думите на разказвача се пробуди жива картина на хиляди обитатели на точно тези стаи и по този начин зрителя успя да се почувства като част от нещо по-мащабно от него. 

Докато групата отново поемаше на път за дома, всеки един зрител остана да обмисли това, което е чул и видял, да попива бавно в съзнанието му и да го променя.

Изключително благодарна cъм за възможността да участвам в тазгодишната кампания и в едноименния пътуващ интердисциплинарен семинар „Места на памет“. Този семинар ми даде не само знания, но и усещане за принадлежност към общност, която не се страхува да се изправи пред трудното минало. Срещнах вдъхновяващи хора, обмених мисли и чувства, и се убедих колко е важно да говорим открито за травмите на историята. Това преживяване не беше просто пътуване – беше урок по човечност, история и съпричастност, който ще помня дълго.Отидох в Скопие, изпълнена с желание да се докосна до част от историята, която не трябва да бъде забравяна. 

Още в първия ден посетихме Музея на Холокоста. Влизайки вътре, веднага усетих колко специално и болезнено е това място. Вътре видях снимки, лични вещи, документи и възстановки, които разказват историите на евреите от Северна Македония, депортирани по време на Втората световна война. Всеки детайл, всеки експонат носеше със себе си тежестта на миналото подредени така, сякаш всеки от тях разказва своята история.Още с влизането в музея имаше лица в рамки – десетки, стотици човешки съдби, запечатани в черно-бели фотографии, издигнати върху вдигнати ръце. Тези лица ме гледаха в тишината и ми напомняха за реалността, която не трябва да се повтаря. Особено силно въздействие ми оказа стаята с куфарите. Над главите ни висяха куфари, дрехи и вещи – символи на отнети животи, на хора, тръгнали с мисълта, че ще се върнат. Всеки куфар беше своеобразен носител на история – на дом, на семейство, на последна надежда. Там времето като че ли спря, а тишината беше оглушителна. Ще останат дълбоко в паметта ми събитията от март 1943 г., когато над 7 000 евреи от Скопие, Битоля и Щип са събрани и депортирани в концентрационния лагер Треблинка. Показаха ни лични вещи, фотографии и документи, свидетелстващи за тази трагедия.Холокостът и концентрационните лагери и информацията за лагерите на смъртта, включително макети и редки фотографии от Треблинка, както и свидетелства на оцелели, които разказват за преживяванията си. Виждайки, всичко това останах безмълвна и знаех, че тези невини хора не заслужават подобна съдба.Когато пристъпих в мемориалната зала на музея си отдъхнах за момент знаейки, че всичко вече е в историята,но за съжаление снеобратим край. Тук се отдава почит на жертвите на Холокоста чрез инсталации със снимки и имена на загиналите, символизиращи загубата и паметта за тях. Всеки детайл, всеки експонат носеше със себе си тежестта на миналото. Атмосферата беше тиха, но наситена с емоции – тъга, съпричастност, уважение. Беше трудно да остана безучастна пред толкова човешка болка, събрана на едно място. Паметника пред музея – скулптури на две деца, едното седнало до куфарите, другото прегърнало дреха. До тях – обувки, символ на онези, които никога не са се върнали. Този образ ще остане в паметта ми.

На следващия ден, 24 март, посетихме бившата тютюнева фабрика, известна като Монопол. Там научих, че именно от тази сграда са започнали първите депортации на еврейското население от Скопие към нацистките лагери на смъртта. Стоейки пред фабриката, мястото изглеждаше обикновено, но когато познаваш историята, усещаш скритата му тежест. Знаех, че пред мен е стояло началото на една трагедия. Сградата отвън изглежда сива и тиха, но стъпвайки по старото стълбище, което сякаш пази стъпките на миналото, осъзнах колко много история е затворена между тези стени. Бях в помещение с груб дървен под и прозорци, през които вероятно хиляди души са гледали с несигурност и ужас. Това е мястото, откъдето започват депортациите на евреите от Скопие. 

Пътуването за мен не беше просто образователно – то беше лично. Преживяване, което ме докосна и ме накара да се замисля за отговорността, която носим към паметта, към истината и към бъдещето. „Места на памет“ не е просто име на семинар – това са истински места, които променят вътрешния свят на всеки, който ги посети.

Изключително съм щастлива, че спечелих място в пътуващия интердисциплинарен семинар “Места на памет” и че имах възможността да посетя Скопие, където се запознах с две изключително значими места – Музея на Холокоста и бившия завод за тютюн “Империал Табако”. Престоят ни в Скопие беше два дни, като през първия ден посетихме Музея на Холокоста, който ме остави без думи. Това не е просто музей, а истинска открита рана в историята. Влизайки там, усещаш как времето спира и как всяка експонатна витрина и всеки разказ за събитията от Втората световна война ни поставят пред неизбежна истина за нечовешката жестокост, която се е разигравала по тези земи. Слушайки историите за съдбата на евреите от Македония, които са били депортирани и загинали в концлагерите, не можех да не се почувствам потресена. Много от историите бяха изпълнение със страдание и безнадеждност, които са останали в паметта на оцелелите и техните наследници. Емоционалната тежест на музея бе не само в разказите, но и в автентичните предмети, които бяха изложени. Всеки един от тези артефакти носеше със себе си не само историята на миналото, но и вечната болка на загубата. Чувствах се малка пред такава трагедия и с всяка крачка, се питах как човешката жестокост може да доведе до такива ужасяващи последици. 

На втория ден от нашия престой се отправихме към бившия завод за тютюн, който сега и преустроен в културен и исторически обект. Това място ми остави свесени чувства – от една страна, мястото имаше внушителна индустриална архитектура, но от друга – усещането за тъжната история, свързана с него беше неизбежно. Разказаха ни за трудовите условия и социалната ситуация по времето, когато тютюневата индустрия в Македония е била основен двигател на икономиката. Въпреки че изглеждаше като място на труд и индустриален напредък , атмосферите, които ни обграждаха, носеха много от трагедията и мъката на хората преминали приз тези стени. И тук, както в музея всяка история, която чух беше изпълнена с тъга и разочарование. Спомените там, бяха за едно време, в което надеждата често е била изчезнала и въпреки усилията на хората да се изправят, социалната несправедливост и трудните условия са ги оставяли без шанс. Идеята за индустриален прогрес и успех там беше осветена от един много по-скрит и трагичен контекст – трудността да се изявява в един свят, който не винаги е справедлив. 

Това пътуване беше уникално изживяване, което ми даде възможност да се потопя в дълбоката историческа и културна стойност на тези места и да осъзная важността на съхраняването на паметта за миналото. Посещенията бяха за мен не само културно обогатяващи, но и емоционално изтощаващи. Те ме накараха да се замисля за човешката жестокост, за трагедията на невинните хора, които са преминали през тези събития, и за това как историята трябва да се помни, за да не се повтаря. Въпреки тъжните истории, които научих и почувствах, тези места трябва да се посещават, за да се разбере дълбочината на страданията, които са били преживени, и за да се почетат тези, които не са имали глас.